В търсене и намиране на любовта или краят на най-великолепното пътуване

Преди споменът да избледнее и да останат само най-значимите моменти, нека ви разкажа за любовта на Верона и магията на Милано. Неотдавна започнах пътеписа си от Комо, за да мина през "Сан Сиро", Ница и Монако.

Ден три от незабравимото ни пътуване бе отреден за една вълнуваща обиколка из Милано. Утрото обаче както се оказа за сетен път, не е по-мъдро от вечерта и от подхвърлената шега да отидем до Верона, до качването в колата мина по-малко от час.

Верона

Градът на любовта, както е известен Верона, определено е място с чар и притегателна сила. Аз лично не съм привърженик на градовете от типа на Рим, в които историята е събрана на всяка крачка и навсякъде цари една претрупаност. Обичам по-изчистените неща и в този смисъл Верона ме впечатли с великолепната си комбинация между минало и съвремие.

Джейн се държа културно, ние също... да не повярва човек. Както във филмите, в които главните герои в началото се държат като куче и котка, а после осъзнават колко са си нужни и близки - нещо такова се случи и с нас. Пък и колкото и да сме инатливи, имаме капка разум в главата си за да признаем, че без нея това пътуване щеше да е почти невъзможно. Картите от гугъл мълчат за доста пътища, а Джейн никога... почти никога.

И все пак нека се върнем на Верона. Там има нещо като синя зона, подобно на тази в София и паркирането в центъра не беше особено лесно. В крайна сметка се добрахме до поредния огромен, няколкоетажен, скрит паркинг. Времето ни се усмихваше и ние започнахме разходката си, а мисията ни бе ясна - да намерим любовта.

В търсенето на това съкровено място минахме покрай безчет прекрасни градинки, насладихме се на пиацата, запазила в себе си величието на древните, романтичният поглед на нещата на средновековните архитекти и чаровните кафета от 30-те. Предполагам същата глъчка е огласяла площада и преди 20, 30, 50, 100 години. Италианците не знаят да говорят тихо и толкова по-добре - езикът им е невероятен!

Лутайки се из уличките, някога обикновени търговски, сега лицето на модната индустрия на Апенините, минавахме покрай какви ли не гледки, всяка от които си заслужава съзерцанието, време да имаш само.

В крайна сметка я намерихме. Къщата на любовта, къщата на Жулиета. Жената, чието име е станало нарицателно за любовта, за красотата. Друг е въпросът, че според някои слухове, тя е била 120-килограмова цоца. Дали е така не знам и никога няма да разбера. Но не ме и интересува. Едно нещо е много по-важно и ми направи най-голямо впечатление – тунелът на любовта. Това название аз си го измислих, не знам дали така се казва. За да стигнете обаче до задния двор и терасата, от която Жулиета всяка вечер се е наслаждавала на Ромео, минавате през един малък тунел. Стените на този тунел са облепени с хиляди листчета, изписани с милиони химикали и маркери. Преданието е, че ако оставите там имената на двама души, те ще бъдат вечно влюбени.

Как се правят пари от любовта.

Този тунел бе най-прекрасното нещо, което видях във Верона. Не заради брилянтния пример как един слух може да привлече хиляди туристи, а заради желанието, което е вдълбано в тези стени, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, да бъдеш щастлив с любимия човек. Толкова хора бяха изписали какво ли не, имена, стихове, обещания, целувки, блянове и прочие. Тези стени са своеобразен храм на любовта и откровено казано за мен са много по-ценни от малкото грозно балконче, което ако се вярва на слуха, Жулиета е изпълвала максимално.

Част от тунела.

Една дъвка стигна за петима ни.

Оставаше ни около час, а все още не бяхме хапнали пица. Срамота! Избрахме си най-уютното местенце, с нашите невероятни лингвистични способности (включващи освен български – английски, френски, испански, руски и сръбски) и с помощта на емигриралия бразилски сервитьор се насладихме на невероятната италианска кухня. Невероятна… заради компания, мястото и тръпката от всичко ново.

На път към Милано имахме шанса да караме със 120 в насрещното платно на магистралата, да слушаме балкански ритми и да си попеем.

Милано

Ето че стигнахме и до мястото, към което екскурзията ни всъщност бе предназначена. В желанието си обаче да посетим толкова много места, изобщо не ни остана време да обиколим модната столица на Италия. Което не беше кой знае каква загуба, не бяхме тръгнали на пазар. Вечерта се събрахме пред катедралата, пяхме наши си песни, забавлявахме се, говорихме.

Събрахме се около 20 души компания и всеки разказваше къде е ходил през последните 3 дни и какво е видял. С някои се бяхме засекли (уж случайно) в Ница и Монако, с други пък се бяхме разминали тотално. За да не сме съвсем капо минахме през закритата улица, завъртяхме се върху тестисите на бика и тъй като всичко бе затворено успяхме да спестим доста пари.

Нямам какво да разкажа за Милано всъщност! Та ние почти нищо не видяхме от него. Освен едно малко кафе рано сутрин и пиацата пред катедралата късно вечер и освен лудите италиански шофьори, тълпата от какви ли не хора…

Но и не съжаляваме. Ето още снимки:

Това е! Всяко пътуване стига до своя край. Нашият завърши на Летище София и както винаги казвам, когато се прибирам, това бе най-хубавият момент в пътуването ми. Обожавам мига, в който самолета каца на родна земя и знам, че само след няколко минути или часа мога да бъда с най-близките ми хора.

Италия е безмерно красива. Много други страни също. Но най-красиво е там, където можеш да намериш у хората доверие и обич, където можеш всичко да споделиш.

Все още това място си остава само едно… България!