След Комо и "Сан Сиро" приключението трябваше да продължи в посока запад - Ница и Монако. Моята буйна глава реши, че би било добре при възможност да станем към 6:00 часа, за да разполагаме с достатъчно време да обиколим и двата града.
Разбира се, всички оцениха колко би било добре да имаме време, но всички спаха... до късно.
Аз също. Бях претрепан след кучия студ, който сви на "Сан Сиро". А и след като с един приятел обиколихме квартала 5 пъти в търсене на някакво заведение, което да предложи на изтерзаните ни стомаси дори и най-безвкусната храна, бяхме гладни като вълци. Никъде не намерихме нищо и покрусени се върнахме в хотела. Легнахме и заспахме от преумора.
Дойде утрото и време за път. Прекрасно неделно утро. Слънце, пусти улици, усмивки по лицата на редките минувачи. Ние, смели и амбицирани да попием от всички чудеса на дестинациите ни, се качихме на Голфчето и потеглихме. Преди да излезем от града спряхме до едно от малкото отворени кафета за да си купим нещо за пиене и хапване. О, никога в живота си не бях вкусвал толкова апетитен кроасан, не един - три, ммм и поничките бяха страхотни. И на едната ми спътничка кафето беше вкусно. Много вкусно... много гладни!
Ница, идваме!
Всъщност на излизане от Милано имахме лек идеологически спор. Моя милост запленен от легендите за Монако държеше да посети кралството на всяка цена, дори и ако трябва да пропусне Ница, но не задължително! Настана поредната мила караница в колата...
- Абе какво ще правим в това село?
- Моля? Аз от години мечтая да отида там...
- Е да, ама ако няма време?
- Не искам да говоря с теб!
- Хубаво!
Всъщност разговора бе доста по цветущ, но ако не го цензурирам аз, някой друг ще го стори!
Голфът летеше по гладкия асфалт. Вече се чувствах като италиански шофьор 10-то поколение. И общо взето карах така. Дори изпробвахме как върви машината със 180... добре върви... Можеше и още, но идваше завой.
За съжаление не мога да пусна видеото, в което Джеймс Браун би се засрамил колко безчувствено пее "I Feel Good". Пътят към Ница (решихме, че отиваме там) предлага невероятно разнообразие от мостове и тунели, мостове и тунели. Пистата е трилентова, на места двулентова, натоварването минимално.
След всеки тунел в колата се чуваше "Аааах!". На моменти дори крещяхме от удоволствие. Гледката е зашеметяваща наистина. Малки градчета наказали като храсти по стръмните хълмове. Тъмносиньото море загатва за летните удоволствия, а ти попиваш ли, попиваш.
Ница
След няколко часа път и 300 километра пристигнахме в Ница. Града, в който градският транспорт е безшумен, където няма нищо неподредено, където средиземноморската архитектура те пленява. Светлите къщи са нашарени с множество орнаменти, терасите се радват на парапети, всеки от които е произведение на изкуството. Погледнеш ли нагоре, всеки миг очакваш някоя знойна французойка да се покаже от терасата и да ти се усмихне чаровно. Е, знойни французойки не видяхме, цоци да!
Ница е разпростряна на два великолепни залива, а морето... Дори и с Photoshop не може да се постигне този прелестен светлосин цвят. Вълните като да прозират, а всеки поглед обратно към брега може да облагороди и най-богатите ти мечти.
Всяка стъпка от разходката си струва дъха. В един момент може да се умориш от красотата. Иска ти се да видиш нещо грозно, нещо контрастно, нещо, което да те върне обратно в света на хората. И всъщност ако се вгледаш внимателно има какво. Младежите там са полудели по ЕМО модата. Има доста клошари, типично за всеки богат град, а при единствения ни опит да заговорим и поразпитаме един "местен" на френски, се оказа, че той не говори френски изобщо...
След един час къпане в морето, правене на снимки, стоене на плажа и осмисляне на невероятното нещо, което ни се случва, решихме че е дошъл мигът, в който ще потеглим за Монако.
И както казах в предният разказ, когато сбъркаш пътя, винаги отиваш на някое прекрасно място. Разбира се, че така се случи...
Опитвайки да настроим Джейн, така че да ни преведе обратно по магистралата за да е по-бързо пътуването, нещо сбъркахме и тя ни преведе през селския път между Ница и Монако или с други думи крайбрежната...
- Не ме интересува, че не може да се спира тук, ако ще да изкривя джантинте спирам!
И спирахме, пет пъти поне за да се снимаме, за да снимаме, за да гледаме, за да помълчим пред красотата. Млъкнахме и засрамени, когато след 1 километър местните далновидно бяха предвидили прекрасна отбивка, за идиоти като нас...
Пътят се виеше от тесен по-тесен и от прекрасен по-прекрасен. Ние мълчахме... само от време на време някой ще се обади по адрес на пътната обстановка:)
Монако
Слънцето бе започнало да обагря топло каменистите хълмове, а ние пристигнахме в Монако. Всъщност така и не разбрахме, кога точно влязохме в княжеството, но ни е простени, все пак бяхме заети с прехласване.
Отново сбъркахме пътя и се озовахме в старата част на града, спряхме в един частен подземен паркинг и там се разви следната забавна случка. Тъй като един член на невероятния ни екипаж владее перфектно френски, а никой не говори италиански, решихме да заговорим пазачите на езика на любовта. Те ни гледаха, мигаха, отговаряха, а в един прекрасен миг, гледайки регистрационните номера на колата ни запитаха – “Ама вие защо не говорите на италиански?”… “Не знаем италиански”, отвърнахме с усмивка, а пазачът се хвана за главата все едно за първи път вижда заблудени туристи.
Разхождайки се из старата част попаднахме на една малка тераса, която ни разкри гледка, която парите не могат да измерят.
Пред нас се белееше яхтеното пристанище, насреща скупчени на гъсто пък се издигаха безбройните банки, казина и фирми за търговия с недвижими имоти. Ако мога да направя някакъв български аналог на архитектурата там, бих казал, че определено ми напомни за Велико Търново. Но аз никога не съм крил любовта си към старопрестолния град и навсякъде намирам по нещо, което да ми напомни за него.
Както се изрази един от нас, “хубаво е, ама тия сгради са много на гъсто”. На гъсто бяха и яхтите долу, на гъсто бяха безумно скъпите коли, които всеки роб на парите би огледал лакомо… като се замисля и ние доста лакомо ги оглеждахме. Всъщност пред казино “Монте Карло”, най-голямото в Монако, всички последни модели на Мерцедес и БМВ изглеждаха като най-обикновени каручки и сигурно притежателите им ги е срам да се качват в тях.
Останахме и вечерта, на някои от просто не им се тръгваше. Имах приятната възможност да шофирам по част от пистата на Ф1 и мисля да си спестя думите за асфалта… писта все пак.
Точно на тръгване се пръснахме за момент и после ни отне близо половин час докато се намерим. Всъщност основният виновник бях аз, защото твърдо не последвах правилото, че когато се изгубиш от групата трябва да останеш на последното място, на което сте били заедно, но да си призная на това място се чувствах доста добре и като изгубен.
Най-сетне потеглихме, беше си чиста нощ. Джейн за пореден път ни изуми с гениалните си решения, прекарвайки ни през най-тесните възможни улички. В един момента обаче захласнати отново по нещо или от чиста немърливост, отново сбъркахме пътя. Напук на младата ни електронна спътничка, продължихме с грешките и тя, която през тези два дни и близо 800 км. Винаги намираше най-бързия и правилен път за нас, тя която изтърпя безчет обиди, тя… вдигна ръце от нас и само изрече сърдито… “When possible, turn back!” (б.а. “Когато е възможно, обърнете!”).
Горди и развеселени от факта, че най-накрая успяхме да я излъжем, ние се впуснахме в дългото пътуване към леглата. Нямаше песни вече, нямаше много приказки… бяхме уморени, но и предоволни от видяното.
А имаше и още…
Няма коментари:
Публикуване на коментар