След като вече описах и показах част от красотите на Франкфурт, разказах ви за митническите ми премеждия и невероятното пътуване с влака, сега следва да ви потопя в спокойствие и приказни чудеса.
Историята преминава към един град, който съчетава в себе си панорамата на Търново, мистиката на запазените средновековни замъци, чарът на обраслите със зеленина павирани улици и усмивките на близо 20 000 студенти - Марбург.
Градчето е център на медицината и общо взето всеки 3-ти човек по улиците е способен да ви спаси живота. Има редица видни зъболекари, кардиолози, гинеколози и всякакви други "-олози".
Останалите са бабички и дядовци със скъпи автомобили и китни къщички. Пълно е с кръчми и до ранни зори се чуват пиянски песни и кикот. Но са безобидни... поне на мен така ми се стори. Германците не смеят много да налитат на бой...
Но да се върнем в Марбург. Разходката стартира, а този път отправна точка бе местния замък. Защото всеки уважаващ себе си град в Германия си има замък, само дето нямат принцеси.
И така ние запъплихме бавно, но със сигурна стъпка към заветната цел там на хълма. По път подминахме поредната катедрала, която за да бъде различна от своите безброй сестри по тези земи, бе издигната с крив купол. Местното предание гласеше, че куполът ще се изправи тогава, когато девствена студентка завърши университета. Унито е от XVIв., но купола си седи все крив...
Стъпвахме гордо по изтърканите павета, видели градацията от босите крака, през дървените налъми към съвременните маратонки. Покрай нас се издигаха подпрени на изкривените си тъмни греди редица вековни къщи, прилежно поддържани от местните жители.
След малко бяхме достигнали целта си и разбира се отново си струваше. Гледката над потъналия в лека сутрешна мъгла град, събуждащ се под напора на слънцето бе великолепна, опияняваща дори. Като всеки замък и този притежаваше внушителен парк с безброй алеи и примамливи пейки. Идеално поддържаната трева и все още неразцъфналите рози загатваха за красотата, която ще се роди след месец.
Маршрутът по обратния път бе различен и този път вече сред плъзналите млади хора се настанихме в едно приятно италианско кафене, където освен че наградихме краката си със заслужена почивка - се поглезихме с по чашка италианско кафе и една чинийка пълна с вкусотии.
Разходката течеше непринудено, свивахме по разни произволни улици, но трябва да призная, че водачката на малката ни група бе преценила всичко до последния детайл. И всеки произволен избор на някой от нас бе последван от предумишлен избор от нейна страна, който да ни придържа към най-хубавото.
В самия край на разходката се чу и най-истинското признание. Момичето, което ни бе приютило ни сподели, че макар и да живее в града от година и половина никога не го е виждала такъв, какъвто го открихме заедно.
Тя не е германка. За местните хора заведенията са просто място, където предлагат кафе с различно качество и цена, а не възможност да попиеш от духа на твоя град, да се разнообразиш или пък просто да съзерцаваш минаващите хора.
За мен това си беше чиста наслада.
Вечерта завърши с обилна вечеря, а следващия ден трябваше да си хвана влака от Касел и да се добера до Дортмунд. Въпреки оскъдния ми немски стигнах без проблем. Възхитих се как когато на разписанието пише, че влак Х пристига на гара Y в 12:00 часа, то той пристига там точно тогава.
Ландшафта бързо ми омръзна, не е кой знае колко по-различен от този тук. Гори, поля, гори, поля... тук таме се виждат някои просеки заради миналия миналата година ураган (чието има не успях да запомня).
Дортмунд трябва да призная силно ме разочарова. Градът е типичен индустриален център и няма кой знае какво за гледане. Два часа ми бяха повече от достатъчни, за да разгледам основните забележителности. Останалите пет часа до полета ми си бяха мъка!
Един съвет към всички, които имат доста време преди полета си. Никога не избирайте сигурността на летището - ще умрете от скука!!!
Ето... всичко приключи и вече съм обратно на родна земя - така както и всички, които издържаха разказа ми.
Липсва ми тръпката от пътуването. Посещаването на ново място и запознаването с нови хора е като да дръпнеш рязко в развитието си и когато се върнеш към твоята действителност остава един глад. И аз съм гладен. Вече преглеждам всички сайтове за евтини полети из Европа. Но предвиждайки удоволствието от излитането и времето прекарано между датата на отпътуване и прибиране, винаги с нетърпение очаквам момента, когато самолета ще докосне пистата на летище София и ще знам, че след един час ще споделям емоциите си с близките ми хора.
Желая ви лек път, накъдето и да сте се отправили!
Няма коментари:
Публикуване на коментар