Митнически мъки, влак стрела, небостърачи и много красота!

Човек не е човек, когато е на път - той е толкова повече. И аз така, за да бъда повече от човек, реших да пообиколя малко из ФРГ, тоест Западна Германия. Хубаво беше, къщичките бели, пътищата чисти, градовете ведри - чак стерилно!

Тръгнах типично по български - с 40 минути закъснение. Полетът беше приятен както винаги - най-хубавото нещо на МизЕър (Уиз Еър всъщност, предното е саркастичното обръщение на един приятел) са стюардесите - няма такива!

На митническата проверка опитах да мина с шофьорската си книжка, защото според законодателството на ЕС можеш да пресичаш границите с всякакъв официален документ, който удостоверява личността ти и свидетелството за управление на МПС има точно такава стойност. Не случайно при кацането ми в Италия успях безпроблемно да мина Митницата с шофьорската си книжка. Русият, синеок пич от кабинката само ме погледна и ми изкрещя нещо на немски. Погледнах го като искърско говедо и го помолих да повтори заклинанието си на английски:

- Driving license! You can't pass with a driving licence! Are you crazy?! (Шофьорска книжа? Не може да преминете с шофьорска книжка! Да не сте луд?)

Измънках под нос, че не е в час със законите, но му дадох личната си карта. Не исках пътят ми да приключи още на летището и се зарекох - без повече експерименти с немците - това е все едно да човъркаш часовник и да видиш дали може да върви точно ако му сложите зъбни колелета от кашкавал.

Пристигнахме в Дортмунд по тъмно и нищо не видях. Само дето отборът фенки, които ме посрещнаха, заявиха, че автобусните линии стачкуват и почти няма как да се приберем.

Но ние сме оправни екземпляри на българската действителност...

Намерихме едно автобусче, което ни хвърли до едно селце близо до Дортмунд. Оттам на регионалбана (селския влак демек) и хоп на Централна гара (която не е нищо особено). Качихме се на друго селско влакче и потеглихме за Кьолн.

И тъй като всичко все пак се нареждаше по план, трябваше нещо да се обърка. Нетипично за германските железници, влакчето бавно започна да трупа минутка по минутка едно хубаво 30-минутно закъснение. И си изпуснахме връзката в Кьолн...

"Изпуснахме" не е много точно всъщност... даже изобщо нищо не изпуснахме, защото връзка нямало. Типично за Дойчланда някакъв тип решил да прекрати живота си, обърквайки плановете на редица свои сънародници, като се метнал пред влака, който трябваше да ни кара за Франкфурт. Сякаш най-голямото наказание за тези, които не обичаш, в тази страна е да им объркаш плановете...

И докато две дами от компанията с перфектен немски отидоха търсят правата на всички ни, аз и още други две решихме да подишаме малко чист въздух. С излизането си от гарата бяхме зашеметени.

Кьолнската катедрала.

Страхотна е! Величествена! Красива! Всяваща респект...





А междувременно по оправната част от групата бе извоювала невероятна победа. Тъй като Дойчебан (Немските железници) носят отговорност за закъснението ни - трябва да осигурят нов транспорт. Така вместо да чакаме 7 часа на гарата, след 15 минути се бяхме настанили в супер луксозния ICE (един от последните модели немски влакове). Машината, за която билета струва около 50 евро на човек, и за която ние със сигурност нямахме билет, скоро препускаше с 299км/ч към Франкфурт. Ушите ни заглъхваха не само от скоростта, ами и от невероятния ни късмет. Малко след полунощ се озовахме и в бизнес сърцето на Германия, а след само още няколко часа бяхме в крайната ни точка - Марбург!!!

За да бъде пътуването незабравимо, аз трябваше да спя на пода (на матрак разбира се, далеч не съм такъв герой:). Хапнахме на две на три и легнахме, защото само след 7 часа ни чакаше... Франкфурт...

Слънцето ни събуди с усмивка. Бързо сгънахме раниците и отпътувахме. Аз като един скрит воайор се наслаждавах на германците - жените като цяло не са красиви, не са достатъчно поддържани може би - тук в България сме разглезени в това отношение. Колкото до мъжете, те са на двете крайности - или в стремежа си да се поддържат забравят мъжкото си начало или пък като малки са се погледнали в огледалото и са се отказали да го правят отново.

Франкфурт е интересен град. На меркантилните типове той ще подейства мотивиращо - да загърбят живота в името на лъскавото, перфектното, грандиозното. Романтиците той ще зарадва с безбройните паркове, чудни мостове над р.Майн и запазените като архитектурни паметници редица къщи от края на по-миналия век.

Ето го и него:



Главната улица беше пренаселена. Най-интересното нещо се оказа един български циганин, който свиреше "Македонско девойче" до един от най-новите молове. Не го заговорих, надали щеше да има какво да си кажем. Стана ми мило обаче, хубаво е когато нещо родно, нещо лично те изненада на едно чуждо място.

Колкото до самия център на града - той е разделен на три части - поне на мен ми се стори така. Едната е тази с небостъргачите и безбройните бизнес центрове, банки и какви ли още не символи на напреднала Германия. Втората бе тази, в която всеки немец събота и неделя с лека ръка си харчи заплатата. Ако моловете или универсалните магазини в София са много, грешите. Всяка втора сграда, съвсем сериозно, е превърната в МОЛ! Наистина пазаруването е голяма мания. И третата част е старинната част, доста романтична, пълна с шарени къщички, приканващи кафенета и уникална кухня. Реката Майн също не може да бъде пропусната, тя е идеалното място за тичане, пийване на бира или просто разходка.












За да бъде приключението ни пълно, решихме да се качим на единствения отворен за туристи небостъргач - Helaba. До върха му (241 метра, втория по височина във Франкфурт), ви делят само 4 евро и 54 етажа. Струва си, всичко си струва за да усетите полъха на вятъра, илюзията (или може би не), че земята под вас леко се клати. Струва си да погледнете на всички тези огромно сгради от друг ъгъл. Един път горе, всички небостъргачи за вас са просто една нисичка сграда под вас...







Разходката продължи през няколко великолепни парка, старата опера и редица улици, подредени в невероятна геометрична пропорционалност. Не знам дали изобщо съществува такъв термин - но идеята ми е, че няма един крив ъгъл или ако има той е умишлено поставен там и си пасва с всичко.











На последната снимка се виждат поредните небостъргачи, а фигурата между тях е един паметник-вратовръзка.

Приключението завърши с едночасов преход с влака, този път без никакви проблеми. Вечерта бе ознаменувана с отекли крака, редица студентски истории и планове за утрешният ден.

Минути за размисъл имаше. В мен вече се бе формирал един първоначален образ за Германия. Трябва да призная, че отпътувах изключително преднамерено и разбих редица от предразсъдъците си. Очарован бях от подредеността, от чистата простота на редица от нещата, които тормозят ежедневието ни в родината. И да, осъзнах нещо важно, че не искам да напускам България. Защото отвъд тази фасада се крият много мъка, много студенина, много отчужденост.

Тези последни ми мисли минаха само като стрела, като ефирна емоция, която е сбъркала сърцето с мозъка - без реално, задълбочено обмисляне - но те бяха съвършено верни и истински.

Следва продължение...

PS: И още много, много снимки!!!