За толкова изписани редове така и не разбрах, дали една емоция, когато отлежи подобрява качествата си, така както и виното, или пък е хубаво да я предадеш на момента, докато е прясна.
Историята, която сега ще ви разкажа вече не е прясна, отмина тя преди няколко седмици, но така и не ми остана време да седна и да пиша.
За любителите на пътеписи, може би ще бъде интересно да прочетат следващите редове.
Имало едно време на летището в Бергамо, Италия, една неголяма група (5 души), които съставили великолепен план как за 3 дни не само да разгледат красотите на големите градове в северната част на Апенините, но и да се отбият до Швейцария, Франция и Монако.
Противно на привържениците, че трябва да прекараш повече време на едно място, за да усетиш неговия дух и преживяването ти да е било ценно, ние заложихме на идеята да посетим максимално много места, за минимално време.
Още с кацането се отправихме към компанията за коли под наем и в следствие на недостиг на евтини автомобили, срещу резервираната цена ни отстъпиха един доста хубав, новичък Голф 5, който просто омекна в шофьорските ми ръце и ни слушаше дори и в най-абсурдните ни моменти... за разлика от Джейн, нашият електронен пътеводител или с други думи Джи Пи Ес-а (оттук нататък за по-кратко Джейн).
Качихме се радостни в колата и разбира се първо трябваше да настроим нашата нова спътничка. Тя се представи учтиво, говореше с мек тембър и трябва да призная, че част от нас, с белязана от типичната за всички българи оправност, побърза да я класифицира в графата "лековати жени" (и това може би бе най-милото), но... после горко и се извиняваше и й благодареше.
Както впоследствие често разказвахме, първите 15 минути бяха решаващи. Може би защото тръгнахме с ясната идея къде да идем, но не и как да стигнем до там. Целта беше Комо, малкото китно градче разположено на единия ръкав на едноименното алпийско езеро. Джейн, благовъзпитано ни препоръча да караме само по магистралите, защото там действително се пътува изключително бързо. Консервативно настроената част от нас обаче се бе заредила с карти на региона, изтеглени от Гугъл Мапс, и твърдо отсече "Не, ще караме по селските пътища, тъкмо няма да плащаме такси".
И тръгнахме...
Първите 15 минути
След пет минути обаче стигнахме едно кръстовище. Табелата бе категорична Комо - вдясно, Милано - вляво. Джейн разбира се посочи магистралата или с други думи пътят за Милано. Моя милост недоверчиво я погледна, изсумтя нещо и сви вдясно. Джейн прояви себеприсъщата й тактичност, както често се случваше (с едно единствено изключение) и ни намери автоматично следващият най-пряк път до целта. На следващото кръстовище същата ситуация и аз отново свих напук на мацката от електронната джаджа. Последва шумна караница в колата накъде да завием.
Кулминацията почти настъпи пет минути по-късно, когато от крайна дясна лента моя милост трябваше да направи ляв завой, на трилентов път. Пуснах мигач, един пич от средната лента ме пусна, в крайна лява обаче ей богу никой не ме съжали. Един апенински гамен с микробус караше достатъчно бавно за да не ме задмине, но и достатъчно бавно за да не мога да се престроя. Останаха едва два, три метра и аз бясно натиснах педала, свих пред него (с включен мигач и с надеждата да няма камери на кръстовището) и за смайване на всички успях да му пресека пътя без да се блъснем. Пичът спря бесен, отвори прозореца и ни тегли такава продължителна италианска..., че ако знаех грам италиански сигурно щях да се засрамя. Уви, не знам и само му се усмихнах, видимо щастлив от невероятното престрояване, от факта, че колата под наем остана цяла, ние също и заради прозрението, че колкото и да ме псуват, това няма никакво значение...
Само две минути след това стигнахме едно кръгово кръстовище (както се оказа те са невероятно много и може да ти се завие свят само за 5 км.). Подминахме го и стигнахме второ, част от екипажа обаче се стресна, че този път табела липсваше, решихме, че сме объркали пътя и се върнахме до първото кръгово... оттам обратно към второто кръгово... в него пък се въртяхме три пъти като идиоти докато решим в коя посока да свием, а някои даже си извоюваха и прякор...
Липсата на ясна идея накъде да поемем, притеснението от факта, че колата не е наша и трябва да внимаваме и още много други фактори доведоха до бурен скандал в колата...
- Защо сви вляво?! Не чу ли Джейн какво казва?
- Абе ще караме по селския път, айде да се върнем до предното кръстовище?
- Писна ми да ви слушам споровете! Кажете накъде да карам и ще карам! А тая парясница (Джейн) я изключете или поне й вземете думата, само ме изнервя!
- Абе "Кръгово" (това е към мен), не се нерви бе човек, ама защо сви натам на предното кръстовище?
- Слушайте Джейн бе хора!
- Подминахме глупавото кръстовище. Айде да питаме някой.
- Кой ще питаш, тук няма никой. Абе нека си караме пък ще намерим табела…
И прочие... И прочие...
Няма коментари:
Публикуване на коментар